Политики и практики:

Трансформиране на организационната култура на силова институция в България

Докторска дисертация на Иван К. Иванов

Повече от 25 години България се опитва да променя формата на функциониране на държавата и обществото, и характера на националните си институции. Т.нар. преход от тоталитаризъм към демокрация поставя на дневен ред темата за промяната от една страна в начина по който конституционно се променят характера и взаимоотношенията между различните власти в държавата, така и промяната на административно и ценностно ниво, която съпътства демократизирането на институциите и насърчава гражданското участие като цяло. Въпреки многото направено от различните управления през тези години, вкл. наличието на свободни и честни избори, пазарна икономика, свобода на словото и проевропейско развитие, т.е. формалното наличие на демократична държава, българите продължават да смятат, че властта и институциите не функционират достатъчно справедливо, ефективно и прозрачно, и не работят в техен интерес. Особено отчетливо това се усеща в сферата на сигурността при отстояване индивидуалните свободи на гражданите, техните права и легитимни интереси.

Демократичната концепция за държавата, като система от публични институции, предполага, че тя се занимава с гарантиране успешното опазване на сигурността и защитата на индивидуалните права на гражданите и по този начин допринася за укрепването на отношенията на държавните органи и местното самоуправление с населението и организациите на гражданското общество. Полицията по същността си е орган на публична власт, чиято дейност се осъществява в съответствие с Конституцията при спазване на международни стандарти, като основно действа по посока да даде възможност на гражданите да упражняват правата си и конституционните си свободи.

Редно е да отбележим, че България има вече двадесетгодишен труден опит с въвеждането на структурите на гражданското общество и практикуването на демократични форми на управление и участие при реализацията на успешната полицейска работа. Най-сериозният опит за реформа на съществуващата полицейска система бе направен всъщност от институция извън системата – моделът „Полиция в близост“ (ПБО), предложен от „Отворено общество“ през 2000 г., който провокира създаването на микростратегии в отделни полицейски управления в страната, но не доведе до реално прилагане на концепцията на практика. Моделът предложен от „Отворено общество“ практически постави на изпитание архаичната същност на българските силови институции, доколкото няколко години по-късно – през 2008 г. – реформите предприети в сектора бяха в посока на връщане на практики от преди 1989 г., свързани с по-голяма централизация и засилване на репресивната функция.

Изместването на акцента от „интересите на държавата“ към проблемни въпроси като права на човека, интеграция на маргинализирани човешки групи, злоупотребата с власт и променящата се макрорамка на престъпността – са все въпроси от компетентността на полицията, които изискват промяна в нейния подход и работа. А точно този тип реформи в полицейският сектор не бяха направени съобразно изискванията на демократичния либерален ред. Центърът за изследване на демокрацията в София регистрира през 2009 г. високи обществени очаквания, че реформата на полицията е една от най-необходимите и едновременно с това проблемни стъпки за демократизирането на сектора за сигурност в страната.

Развитието на реформите на полицейските институции в посока на „отварянето“ им към общността и развитието на формати на сътрудничество с гражданите е явление от глобален мащаб (Skolnick and Bayley, 1988; Bayley, 1994). Академични иследвания, провокиращи полицейски реформи откриваме във Великобритания (Bennett, 1994; Friedman, 1992; Bennett and Lupton, 1990; Weatherit, 1986), в Сингапур (Quah & Quah, 1987), Канада (Leighton, 1994; Hornick, 1993; Walker, 1992; Murphy and Muir, 1985), в Израел (Guva, 2000) и във всички скандинавски страни (Норвегия, Швеция, Дания и Финландия), където след 2000 г. под една или друга форма се разгръщат административни практики по въвеждане на форми на community policing.

В САЩ, където всъщност се ражда концепцията, процесът е дефиниран като “спокойна революция“ на полицейската практика (Kelling, 1988).

В същото време академичните достижения при изследването на същинската полицейска работа и практика остават относително малко и често могат да бъдат класифицирани като изключения. В тази сфера „тихата революция“ не се е състояла, според Трояновиц (Trojanowic, Bucqueroux, 1990). Според Уебър, вероятно това се дължи и на факта, че не само в теорията, но и в ежедневието двете направления парадоксално често се изучават сякаш без пряка връзка помежду си (Webber, 1991). В практиката липсата на връзка между теория и практика често се засвидетелства и от липсата на сътрудничество между практикуващите полицейска дейност (на всички нива от администрацията до редовите служители) и нейните академични изследователи. Подобни заключения намираме и при Уорд, доколкото той проблематизира полицейската работа като академична тема (Ward,1992).

В резултат на това се регистрира липса на диалог, почти никакви форми на сътрудничество и в крайна сметка – дисбаланс в полицейската дейност, оставаща разкрачена между изискванията на демократичната държава и общество и необходимостта да действа като основен корекционен механизъм на девиантните обществени отношения.

С оглед на националните особености, концепцията за „Полиция в близост“ (полиция в близост до обществото, общностно ориентирана полиция, community policing и др.) вече се е развила в комплекс от разнородни философски и практически подходи и тепърва ще се развива с оглед налагането на необходимост от нуждите и отговорите на общностите, които участват в различните национални модели. Фактът, че в теорията има толкова различни дефиниции, а в практиката – толкова сродни резултати, води към извода, че теоретичните достижения трудно се прилагат в регулярната полицейска дейност и остават затворени в рамките на един недовършен и продължаващ академичен дебат.

Сред практикуващите полицейската служба е разпространено мнението, че въвеждането на иновативни методи за овладяване на криминалните кризи е рисковано, защото моделите се проверяват единствено в практиката, а копирането на вече работещи външни модели може да провокира негативни резултати на местна почва. Така концепцията за “нулева толерантност“ на Джулиани в Ню Йорк е успешно реализирана в Сидни, Австралия, но се проваля в Сан Диего и Лос Анджелис, САЩ. (Sampson, Raudenbush, 2001). В този смисъл въвеждането на реформистки политики, ако не среща открита съпротива и бойкот вътре в полицията, може да бъде торпилирано от безразличие, липса на мотивация за прилагането им или откровено неразбиране. Това влече след себе си консервиране на традиционните полицейски практики и продължаващо разминаване между интересите на общностите и на полицията.

Целта на настоящето проучване в дисертационния труд е да направи преглед на подобни практики на въвеждане на реформистки политики в силови институции в други държави, да се анализира опита и възможните развития към въвеждане на т.нар. общностна полиция в  България, както и да се дадат някои конкретни практически насоки от управленски и политически характер.

Авторефератът към дисертацията можете да видите тук:

Политики и практики за трансформиране на организационната култура в силова институция в България