Имаме удоволствието да представим на вниманието на българския читател една книга за груповата анализа, която придобива все по-голяма популярност и разпространение като терапевтичен метод и инструмент за социален анализ. Тази малка по обем книга, базирана на мащабен изследователски проект, съдържа в себе си големи достойнства.

Текстът поставя в центъра на нашия интерес феномена група, и по-специално терапевтичната група. Груповата анализа разглежда социалната природа на човека като нещо основополагащо, а разпространеното противопоставяне на индивид и общество – по-скоро като изкуствено. Хората съществуват само един с друг, едва в своето съ-съществуване те създават социалния ред. „Хората, а не Човекът, живеят на земята и обитават света.“ Множествеността на хората е condition humaine, т.е. условие за човешкото съществуване и действие. „Така в езика на римляните… думите „живея“ и „сред хората съм“ (inter homines esse) или „умирам“ и „преставам да бъда сред хората“ (inter homines esse desinere) са се използвали като синоними.“¹ Следователно създаването на групи и принадлежността към група спадат към фундаменталните елементи на човешкото биване в света.

Каква представа за терапевтичните групи създават описаните в книгата ситуации? Метамоделите на индивидуалната психология не са достатъчни за разбиране на груповия процес. За тази цел са създадени собствени модели. Групата представлява интерперсонално конституирано поле, в което случващото се произтича не от отделните действия на субектите, а от това, което става между субектите в едно общо движение. Тя е жизнена, динамично развиваща се система, съ-конструирана от всички участващи, в която протичат процеси на адаптиране, конфликт, трансформации. Движеща аналитичния процес сила са съзнаваните или несъзнавани интеракции и комуникация между участниците.

Каква роля има водещият на групата? Груповият терапевт не създава процеса, нито стои в центъра на случващото се. Груповата анализа е психотерапия на групата от групата, включително водещия.² Той държи рамката, конфронтира с реалността, насърчава афективния живот на групата, груповото мислене и комуникация, показва препятствията пред развитието „тук и сега“.

Как го прави? Същностен елемент в работата на водещия са неговите интервенции, което е централна тема на книгата. Разглеждайки интервенциите в психоанализата, тя отива отвъд класическото разбиране, което ги свежда основно до изкуство на тълкуването и интерпретацията, особено интерпретацията на преноса. Днес може без всякакво съмнение да твърдим, че интерпретативната работа на терапевта постига своята действеност само във взаимовръзка с работата му по отношенията с пациента.³ А тя обхваща множество неинтерпретативни интервенции – поддържане, подпомагане, липса на непосредствена реакция, себеразкриване, действие, задаване на модел и др.

Друго голямо достойнство на книгата е, че тя не само широко отваря вратите към терапевтичната практика на опитни групови терапевти, без обичайните условности и предпазливост, но отива отвъд претенцията за „правилно и грешно”, като представя разнообразни възможности за отговор на ключови ситуации. Тя ни запознава с различни стратегии на интервениране, които се базират на спецификата на групата и фазата, в която тя се намира, на индивидуалните и групови потребности в актуалната ситуация, на стила на водещия. Тези стратегии могат да варират от активни и кризисни интервенции до оттегляне на водещия с цел свободното разгръщане на груповия процес. Освен богатството от интервенции, книгата разкрива и начините, по които водещите осмислят случващото се, и целите, които си поставят. Тя показва, че смисълът на интервенциите се състои в разбиране на ситуацията „тук и сега“; биографичните преживявания и миналото на участниците придобиват своето значение посредством актуалното им инсцениране. Интервенциите на водещия се движат от периферията към центъра, от случващото се във видимата част на айсберга-група към невидимата. Едва когато участниците си изяснят конфликтите и ролите в манифестното си поведение, едва тогава те могат да разберат латентните и несъзнавани значения на интеракциите си.

И още нещо. Авторите поставят своя акцент върху груповоаналитичните техники и интервенции, а не толкова върху личността на водещия. Не водещият като такъв е от централно значение, а неговото действие. Ако липсва такова разграничаване, както значимостта на действието, така и критиките към него биха се свързвали единствено с конкретната личност. А това препраща основно към нарцистични преживявания на извисяване или провал.

Фокусът върху метода и техниката дава възможност на терапевта да не се идентифицира напълно със значими професионални образци, да излезе от „предаността“ към нормите и теориите на своя институт и школа, които често го карат да онемее или да бъде много предпазлив. Това раз-персонализиране прави възможно свързване с дискурса в груповата анализа, който позволява рефлексия, диалог, дискусия.

Златко Теохаров

1 Арент, Х. (1997). Човешката ситуация, София, стр. 30-31.
2 Foulkes, S.H. (1978). Praxis der gruppenanalytischen Psychotherapie, München, 11.
3 Haubl R. & Lamott Fr. (2007). Handbuch Gruppenanalyse, Frankfurt/M, 104.